Старата песен на нов глас
Здравейте!
Тук съм писал три пъти и то все за едно момиче. Сега ще се опитам да сбия всичко в една публикация, до колкото мога, с надеждата да получа някаква подкрепа или съвети.
Общо-взето, познатата история – тичам след едно момиче вече около 3 години…
Крадка предистория:
Ние сме или поне бяхме от една компания. Момичето е съученичка на сестра ми, добри приятелки са или поне бяха много близки. Тя е по-голяма от мен с близо три години.
С нея се познаваме от 5-6 години, но едва преди 3 години, когато я видях, след пауза от няколко години, изпитах чувства и симпатии. Разбира се, в началото ми беше интересно. (Тя учеше и още учи в друг град.) Аз им ходех на гости на всички (тя, сестра ми и други приятели), защото бяхме една компания. Отначало беше просто като увличане. Беше ми приятно да съм покрай нея, въпреки, че почти не говорехме двамата, просто се сливахме в разговорите на компанията. В последствие обаче аз започнах все повече и повече да мисля за нея и нямах търпение да дойде момента, в който пак ще им отида на гости (тогава ходех често, през 2, максимум 3 седмици) и ще я видя.
Всичко стана неусетно. Просто не разбрах кога хлътнах толкова много по нея.
Разбира се, давах си сметка, че нищо няма да стане и не трябва да опитвам дори. Аз бях на 17 тогава, а тя на 20. Нейните амбиции и желания бяха и са по-големи. Защо ще се хваща със 17 годишен пубер, още в гиназията, след като тя е студентка, в голям град, хубава е, интелигентна е (макар това да е малко оксиморон) и тн. Е да, ама то по хората ходи… Заех пасивна позиция (може би най-голямата ми грешка). Просто ей така – аз си я харесвам, радвам й се, обичам да съм в нейната компания, но не показвам, че имам чувства към нея. Е мина половин година, дойде лятото. Тогава тя вече се е била усетила, че имам чувства към нея, но никакво развитие до зимата, до момента, в който отворихме темата, стана ясно, че я харесвам и имам чувства, но отново нищо. Така откара до последния ден на Януари. Хубава вечер беше, поне до някъде…
Излязохме двамата, приказвахме, пихме вино… Беше отвратително студено, но си седяхме на вън, дрънкахме, забавлявахме се… И отново отворихме темата за мен, за нея, за чувствата ми… Вече ми се губят моменти, но си спомням, че в крайна сметка се целунахме, после втори път… и след това тя ме отряза с подхода: “Не гледам на теб по тоя начин, ние сме от една компания, ти си ми приятел…”
Стана ми много кофти. Да си призная, приех го много трудно.
Така минаха четири месеца, в които поддържахме връзка, скайп, разговори, виждахме се… На нея й беше ясно, че още имам чувства.
Обаче, малко преди бала ми се случи чудо. Тя започна да ми обръща повече внимание. Дори имаше една седмица, в която по стечение на обстоятелствата започнахме да излизаме само двамата. Забавлявахме се много. Аз излязох от меланхоличното състояние, породено от това, че ме е отрязала, което трая 4 месеца и се отпуснах.
Лека по лека, покрай разговорите, започнаха и по-сериозни бъзици, след това, като малките деца, започнахме да се хилим и да се гъделичкаме, щипеме…. И ей така, хоп, ненадейно, се целунахме… Незабравима вечер. 
Тогава тръгнахме… Но тръгнахме с една несигурност… Още откачалото тя ми каза, че може някой ден да се събуди с чувството, че не иска да е с мен и да ме зареже… Не искаше да тръгваме, защото сме една компания, приятелка е на сестра ми… Смяташе, че ще разбие компанията ни, ако се разделим. Така и стана де.
Издържахме 5 месеца, като последния беше ад. Аз се преместих да живея при нея, в града, в който учеше. Още от първия ден започна да се държи отвратително и да страни от мен. Започнаха някакви разговори от сорта на: “Не знам дали сме един за друг. Някои условия, които имам, ги покриваш идеално, но други, за които не мога да направя компромис, не ги покриваш…”. Когато сме двамата, се държеше отвратително с мен. Когато излезехме компанията, се държеше така, сякаш няма нищо, но пак дистанцирана от мен. Накрая разбрах какво става и говорих с нея къде отиваме и какво правим. Да си събирам ли багажа и “чао-чао” или не. Тя ме увери, че търси решение на въпроса, че си има проблеми, че аз съм на заден план, но се надява нещата да се получат, че не иска да се разделяме… Е, да но…. Аз разбрах какво става, както казах. Направих последен опит. Купих й скъп подарък, който тя много искаше… Това отприщи нещата. След като й го подарих, тя каза, че не може повече да ме лъже, че ще се получи. Вижда, че аз я обичам, но тя мен не… и тн. и тн. Стана ясно, че през последния месец, заради нерешителността си, ме е лъгала, че всичко ще се оправи, а всъщност просто е търсела начин как да ми го каже…
Да си призная, много ми беше трудно. По принцип съм силен, твърд и борбен характер, ама както пеят Бон Джови – “You see I’ve always been a fighter but without you I give up”.
Любовта ми е малко слабо място…
Помня, докато бяхме заедно, тя ме беше питала колко свестни приятелки съм имал, аз изброих някои, след това я питах същия въпрос. Тя също изброи, но мен ме нямаше. На въпроса защо не ме смята за свестен, тя каза: “не знам дали сме един за друг”.
Вечерта, в която скъсахме, помня думите й през сълзи: “Разбира се, че си свестен! Не знам дали вече ще си намеря по-свестен приятел от теб”
Оттам насетне, останахме да живеем под един покрив, защото тя поиска да си останем приятели. Не ме питайте какво ми беше… Да виждаш човека, когото обичаш, но да знаеш, че не си и няма да бъдеш с него вече…
Крахме се постоянно. Държеше се гадно с мен и казваше: “Знам, че се държа отвратително с теб, но нищо не мога да направя по въпроса”.
Е, мина половин година още така. Аз си се прибрах в моя град и съм си там от април месец насам.
Сега тя отново има лични проблеми и се е дистанцирала от мен.
Вече се чуваме само по телефона и то когато аз я потърся, и обикновено ме разкарва много бързо или ако не е на кеф и ми се изрепчи, се скарваме. Виждаме се на две-три седмици един път, когато с кански мъки я накарам да излезе от тях. И то се виждаме за два часа, и не насаме.
Казва, че я търся прекалено и по тоя начин не помагам на това приятелството ни да се закрепи, но аз знам, че ако спра да я търся, ще станем просто добри познати, които ще се поздравяват, когато се видят на улицата и ще се виждат само по стечение на обстоятелствата, а не защото са се уговорили…
Просто, ако аз не й звънна, тя няма да го направи две-три седмици, ако не и повече, а аз друг контакт с нея нямам вече.
Знам, че стана малко дълго, но не знам какво да правя.
Още имам чувства към нея и то много силни, но така, по този начин, като я търся постоянно, като мисля за нея, се само съсипвам, защото хората са казали – очи, които не се виждат, се забравят.
Не знам да прекратя ли всякакъв контакт с нея, като се надявам по този начин да я забравя и така ще ми е по-добре на мен, а също и на нея.
Или пък от друга страна да продължа да й бъда приятел, да й бъда опора, макар от 8-9 месеца, (от както скъсахме) да съм точно такъв, но тя като че ли не желае. Не търси приятелството ми. Дори е казвала, че ако не съм бил аз, да задържа това приятелство, сега нямаше да се познаваме, защото тя нямаше да направи нищо по въпроса…
Тя винаги е заета, винаги има проблеми, които й пречат да обърне внимание на другите (в частност -мен). Тя е от този тип хора, които не могат да живеят без проблеми, от сорта на: “Еди си коя видях и тя не ме поздрави, направи се, че не ме познава”. И това е най-големият проблем на света.
И къде съм аз в цялата ситуация, какво да правя? Като й звънна няколко пъти и е заета, ми вдига рязко и пита:
“Кое е толкова важно, че ме търсиш толкова много?
-Искаш ли да излезем, да се видим? Да гледаме филм?
Не!”
Мислех си да опитам един последен път, да й покажа, че имам чувства към нея.. Да се пробвам, но как?
Ние не се виждаме.
Не знам вече.
Несподелена любов – как да я забравя?
Здравейте!
Надали някой ме помни, но преди близо година бях писал в този сайт за това как бях влюбен в едно момиче повече от година и как тя ме отхвърли. След това, може би след 4-5 месеца отново писах, как с това момиче в крайна сметка тръгнахме.
И ето ме днес, късно, по никое време. Преби около 6 месеца се разделихме с това момиче, като нашата връзка трая едва 5 месеца, като последния беше чиста болка.
Като се замисля, може би така е по-добре, въпреки че все още съм влюбен в нея и бих направил всичко, че да сме заедно пак… Но… като се замисля, през тия месеци, когато бяхме заедно, аз постоянно бях неспокоен, че тя не иска да е с мен, всяко едно скарване го приемах като повод, чрез който тя иска най-малкото да ми покаже, че не иска да е с мен… Една несигурност и общо взето.. може би лека форма на параноя.
С нея имахме забавни моменти. Предвид това, че тя не е особено открит човек и не показва много любовта си – имаше моменти, в които правеше точно това. Показваше, че има някакви чувства към мен.
Ето, че вече сме заедно 4 месеца. Идва момента, в който аз ще поема към града, в който тя учи с идеята да си намеря работа и да живеем заедно. (За протокола – с нея сме приятели от повече от 3 години, движим се в една компания и общо взето нейната квартира е място, на което съм бил преди това десетки и десетки пъти.)
Та, идва моментът, в който се нанасям – от първия ден тя има здравословни, дори до известна степен опасни проблеми. Съответно е много остро настроена към всички, в това число и мен. С течение на времето обаче нещата не се променят, нейното държание става все по-остро и студено спрямо мен. Дори само с мен, всъщност. С всичките ни приятели се държи нормално, дори и в мое присъствие, но когато останем двамата – тя е студена и страни от мен. Тук идва момента, в който разбирам какво става.
Започват велики разговори за това какво ще става с нас, какво ще правим… Нейната позиция е – известно време да бъдем просто като приятели, тъй като тя не е сигурна какво изпитва. Дали тази обич, която изпитва е обич към приятел или нещо повече… Което за мен е ясно до какво ще доведе… Но пък в следващия момент чувам неща от сорта на това, че тя работи за мое добро, търси решение на проблема и взаимоотношенията ни да се оправят, надява се да бъдем заедно, да не си мисля, че сме скъсали…
Което веднага ми вдигаше главата и си мислех, че нещата ще се оправят… А всъщност, в периода, когато тя ми ги е казвала тези неща, вече е била решила, че ще скъсаме, просто е търсила начин да ми го каже… Била го е решила през последния месец, откакто бяхме заедно…
Поводите? Че не сме един за друг, че аз не мога да бъда неин приятел, че не могла да свикне с идеята, че ще живеем заедно…
И какво правим сега? – Скъсахме през Октомври. До ден днешен аз и тя живеем под един покрив, в същата квартира… Просто като приятели…
Какво е положението? – Тя е доволна, че сме скъсали и сме приятели… Аз още я обичам… И честно казано, още не съм преодолял скъсването ни. По-скоро, него го преодолях, но не и обичта си към нея.
Интересното е, че тя искаше да си останем приятели. В периода ни след скъсването ни тя се дистанцира от мен, беше студена и комуникацията ни беше от чиста куртоазия… Все едно аз съм скъсал с нея и тя се мъчи да се дистанцира от мен, да ме забрави… Като оправдание ми казваше, че и било много кофти и не била преодоляла раздялата ни… Та тя скъса с мен! Тя не ме търсеше, освен, ако аз нея потърся, не проявяваше инициатива за каквото и да било, свързано с нас, ако аз не проявя.
И до ден днешен разговорите ни и комуникацията ни си остават долу-горе от чиста куртоазия. На базата на старо приятелство, а закона за това, че ако се разделиш с някого, по един или друг повод след това отношенията се развалят…
Откакто сме скъсали се чудя дали да прекратя отношенията си с нея… Не със скандал и демонстративно поведение, а просто да се оттегля. Дали всъщност печеля нещо, като сме “приятели” и дали губя нещо, всъщност, ако прекратя това “приятелство”…
В едно съм убеден – знам, че ако аз престана да контактува с нея, тя няма да поднови приятелството ни! Ако аз си замина от квартирата и не и пиша, тя няма да го направи. Ако аз не и се обадя, тя няма да се обади. Може би след две седмици, да пита как съм. Никога не би ми казала: “искаш ли да излезем, като приятели?” Не….
Най-голямата пародия е, че живеем под един покрив… Аз никога няма да я забравя, след като всеки ден се виждаме за добро утро и за добър вече и като прекарваме време заедно в “безобидни разговори”… А какво правим в момента, в който тя каже, че си има приятел…? Аз всъщност съм много ревнив и тъй като нямам претенции за нея към нищо общо взето, няма и да направя нищо, освен, че ще ми стане много криво от това…
И до тук, моята весела история….
Няма невъзможни неща!!!
Здравейте!
Аз съм отново Leviathan, ако някой ме помни. Бях написал едно словоизлияние за едно момиче, в което съм влюбен повече от година и как тя ми беше казала, че не може да има нищо между нас след първата ни целувка, защото не усетила магията, защото сме приятели от много време, защото и защото…
Бях сложил за заглавие “Невъзможна любов”, а модератора добави “моята тъжна история”. Да, до някъде е тъжна. Тук много хора ме посъветваха различни неща. Да се вържа нормално, да я забравя, да се дистанцирам от нея, да се правя на недостъпен за всичко. Също казаха и варианти, в които или тя ще се дистанцира от мен или ще хлътне по мен.
Период, след който тя ме отхвърли, така да кажем. Февруари 2008, до 28 Май 2008 беше отвратителен. Няма да казвам защо. Всеки е бил влюбен и не е получил същото отсреща, и е бил отхвърлен. Така че много добре знаете как съм се чувствал…
Но нека дойдем в днешни дни. Точно преди абитуриентския ми бал (2-3 дни преди това) излизах с въпросното момиче сам. Въпреки, че тя ме беше отхвърлила, аз не можех да я разлюбя просто така и продължавахме да се чуваме и да си пишем всеки ден. Та, точно преди бала ми, когато излизахме само двамата няколко дни, започнахме да се лигавим повече. Приказката ни вървеше. Започнахме да се гъделичка, щипехме и пр. Така продължи и след бала ми, докато не дойде 28 Май. Тогава тя ме върна на зад за случилото се между нас преди. За това дали имам още чувства към нея, какво изпитва, още ли го желая (да бъда с нея) и тн. Дори и аз не помня как точно, но в следващия момент вече я бях прегърнал и се целувахме… В общи линии, това е. Вече ходим, за което съм повече от радостен…. Няма такава радост.
Обаче, винаги трябва да има обаче…. Тя ме предупреди, че аз залагам на нещо несигурно с нея. Че дори и да върша всичко перфектно, тя може един ден да се събуди и да не иска да е с мен. Малко ме плаши като казва това, а аз разбира не искам да я изгубя… Все пак година и половина вече съм влюбен в нея. Иначе пък беше казала, че се надява между мен и нея да се получи, защото се знаем от не малко години, като приятели, защото на мен може да ми каже много неща, които не би казала на други хора. И точно това ми дава надежди, че и тя самата се надява да се получи между нас.
Обаче аз малко съм като в необрано лозе и се чудя как да се държа с нея и какво да правя… Каквото съм забелязал от нейните знаци, е че тя иска да се държа сериозно, да показвам характер… (не знам какво разбират под това жените, ако някой ми обясни, ще съм благодарен. ) Общо взето, тя е по-голяма от мен с две години и малко отгоре. Тя вече знае какво иска и има определени очаквания, които аз съм сигурен, че мога да покрия, просто трябва да разбера какви са те… Какво иска тя.
Не знам защо пиша и всъщност какъв отговор очаквам, но все пак – ако някой иска да каже нещо, моля.