Запознах се с едно момче и всичко стана толкова бързо… за миг! Беше истинско или поне така си мислех… Имахме проблеми като всички, но винаги успявахме да ги преодолеем, заедно… Казваше, че не е обичал така, че не може без мен… Той беше много ревнив, без причина, за всичко и от всичко и всички!
Постоянно казваше че има друг, нищо че постоянно бях с него… така до преди няколко дни, когато просто ми каза че има друга!… започна с въпроса “може ли да бъдем приятели?”… Не мога да опиша болката, която изпитвам в момента и ми е много трудно… написах нещо, дано на някой му хареса и да открие и себе си в следващите редове…
Попитах те веднъж как може някой да обещае “завинаги” на друг и ти не ми отговори! Просто след това и ти ми го обеща!… помниш ли? Или вече успя всичко да забравиш? Забрави ли мен? Забрави ли нас и нашата любов? Нали истинска беше тя за теб, нали единствена бях за тебе аз?
В очите ти поглеждах и виждах там мечти, дълбоко скрити виждах своите мечти… сега не се оглеждам в нищо, сякаш мечтите ми умряха в мига, в който ме остави. В мига, в който ме забрави… в мига, в който сърцето си на друга подари!…
Дали те мразя?… НЕ! Подло е да мразиш някой, който до вчера си обичал! Съжалявам те, че никога не ще узнаеш какво бе в живота и сърцето ми… не ме вини! Съжалявам и себе си, че никога не ще ти дам, каквото можех и имах, но пък ти сам не го поиска!
Ще боли и много време ще мине, докато те изтрия от съзнанието и най-вече от сърцето си. Защото до вчера то бе твое, странното е, че си мислех, че и твоето е мое… болката никога не спира, просто идва момент, в който спира да ти пука за нея! Както ще спре и да ми пука за теб! Не ме разбирай погрешно, аз не съм такава - винаги ще бъда тук за теб, но просто като човек! Никога не ще те погледна с онази любов, с онази изпълнена с надежда усмивка… никога няма да бъда човека, който бях, когато си мислех че ме обичаш! Никога звучи силно, колкото и силна бе болката когато ми каза “край”.
Сега си с нея, до вчера казваше, че мен обичаш, но човешките думи лесно могат да бъдат лъжа! Както моите, че не искам да съм с теб бяха! Искам те, искам да ти простя, да ти кажа, че те обичам, че моето сърце е само твое, че още ухая на теб, че още бие сърцето ми като лудо, че не спирам да плача за теб и за това, което си мислех че имаме… но знаеш ли? Няма! Няма да го направя! Когато дървото умре, спира да цъфти!
Обръщам друга страница, не че ще те забравя от сега - ей така за миг, не бих могла! Още всичко ще ми напомня за теб! Няма и да те мразя, просто още те обичам! Но няма и да ти простя, не че ме остави, а че ме предаде… а аз ти вярвах!… но всичко свърши, всяко хубаво начало си има край! Пиша го на себе си, не на теб! Ти никога не ще го видиш, както не видя и колко те обичам…
Иди при нея, дано те направи щастлив! Дано и с мен да си бил! Сега слушам нашата песен и си мисля как никога няма да те прегърна, как няма да те погледна в очите и отново да чуя да казваш… Боли да, но нали трябва да боли, за да усещаш, че си жив! Ти ми даде много, нищо, че ми взе повече…
Аз продължавам напред, както ти си тръгна от мен, за да търся ново начало!
Обичам те с цялото си сърце, но ще спра!!!
