Глупаво ли е, че бях „принципен“?
Здравейте,
Преди около 1-2 месеца стана една много интересна случка. Излизам си аз на кафе с едно момиче, с което се бяхме виждали само веднъж (Почти нищо не знаех за нея). Отиваме в кафето и започва лек флирт. Когато си я изпращах:
(ТЯ): Имам си гадже, но няма да го бъде.
(АЗ): Защо?
(ТЯ): Имам предвид някои друг! (и по погледа й разбрах, че съм аз)
Разговорът продължи в друга тематика, защото някои ми звънна по телефона и нещо се разсяхме.
В автобуса (от Орлов до Плиска) ми изцепи:
- Ти си най-милото създание, което съм срещала (До сега мил след второто виждане не бяха ме наричали). Спогледахме се за доста дълга време. На спирката тя падна и си удари крака. Край – романтика – ще я носим. Тя се пръска с някакъв осветител за уста, после и мен ме пръсна.
Вече беше ясно на къде отиват работите. Мен обаче ме глождеше съвестта. Целунах я без език, пожелахме си лека нощ и си тръгнах. Не знам трябваше ли да се правя на джентълмен?Аз още един път казвам, че момичето беше заето. Истина е, че ми каза „късам с него“, но просто не можах.
Сега малко съжалявам, защото после с нея се скарахме заради някакви глупости. Правилно ли постъпих или само си мисля че имам висока ценностна система?!?
Когато обичаш, но не си вярваш!
Запознанството ни.
Преди малко повече от 5 години работех като стриптизьорка. Една вечер, когото почти не бяха останали клиенти дойдоха две момчета. В продължение на 4 песни трябваше да танцувам с още 3 момичета.
Едно от тези момчета не сваляше поглед от мен. Подпрял брадичката си с длан, давайки усещането че е някъде другаде, но не изпускайки мое движение. В момент, когато бях най-близо до него се облегнах на пилона и подпрях брадичката на дланта си втренчвайки се в него – точно както той правеше.
Никаква реакция!
Свършиха тези 4 песни и тръгнах към съблекалнята. Тогава другият ме помоли за танц за неговият приятел тъй като бе забелязал начина по който ме гледаше.
Зяпкото ми поиска телефонен номер, e-mail, icq или каквото и да е. Истината е, че ни бе забранено да си даваме номерата. Аз му го обясних и той обеща, че няма да го записва, а ще го запомни. Дадох си icq номера състоящ се от 9 не повтарящи се цифри. Изрекох го само веднъж – бях убедена, че няма начин да го запомни.
След около седмица непознат ми писа. Като ми припомни случката, за да се сетя кой е, ме попита „колко таксувам“. Обясних му, че само танцувам за това което иска трябва да се обърне към колежките ми. Той се извини. Не помня кога ме покани на среща, но се срещнахме чак след месец. Предложи да ме вземе от вкъщи. Ммм каква кола! След като седнах в нея не можех да повярвам че този МЪЖ е Зяпкото, който изглеждаше на не повече от 19 годишен на осветлението онази нощ. Прочети повече
Три години игра на котка и мишка…
Здравейте, едва сега ми стана ясно колко е лесно да даваш съвети на другите, но когато опре до това да помогнеш на себе си, нещата стоят по съвсем друг начин. Надявам се да можете да ми помогнете с отрезвяващите си коментари по една доста сложна ситуация, в която напълно доброволно изпаднах. И моля съвети от типа ‘зарежи го тоя, ще дойде друг’ да давате само в краен случай, ако наистина това е категоричното ви мнение, защото все ни се иска, особено на нас жените, да има някакъв изход, да се намери начин. Аз не търся съвети как да постъпя, а по-скоро тълкуване на ситуацията от мъжката част.
Преди три години на купон на приятелка се запознахме. Забивка, разговори до сутринта. След няколко дни той си замина извън България, където учеше от няколко години. Три месеца по-късно се засякохме на парти за Нова година, където отидох в последния момент и не знаех нито че се е прибрал, нито че ще е там. Отначало нищо, после обаче тръпката си каза думата и отново бяхме привлечени един от друг. Не го изпусках от поглед цяла вечер, той се хващаше до мен на Дунавското хоро. Отново се забихме и отново бяхме заедно до изгрева, а след няколко дни, когато си тръгна без никакви обещания, без нищо, аз изживях дежа вю – както и предният път, емоцията беше силна и ми държа влага няколко дни, но отново бях безсилна да направя каквото и да било.
И така до юни, когато отново се засякохме, отново в началото се правехме, че сме просто добри познати, но… в един момент просто се целунахме все едно е най-естественото нещо на света. Тази нощ за първи път си легнах с него и разбрах, че се е прибрал за постоянно. Само че… тогава аз заминавах да уча в чужбина. Малко след това ми написа шеговит SMS с предложение да се видим и през трите месеца, в които и двамата си бяхме тук, излизахме няколко пъти, но не беше сериозно, и двамата работехме, той започваше нова работа и се стараеше да се докаже там и ми показа ясно, че може да ме вижда само през уикенда, а и все пак аз заминавах скоро.
Никакво „ще те чакам“, нито „ех, защо заминаваш…“, въпреки че срещите ни са били много хубави и си пасваме страхотно както в леглото, така и в разговорите. Но никаква романтика - резервираност и някаква странна преграда между нас, която не успях никога да разчупя до край. Въпреки че най-често той ме търсеше, несериозното му отношение ме подразни и заминах на море с бившия си приятел. Той разбра, след това се скарахме в някакъв мейл, който беше двусмислен и нямах никакви новини от него.
Аз заминах и постепенно забравих за него, случиха ми се много неща, срещнах много нови хора. Върнах се след година през лятото и нито съм се сещала за него, нито ми е минавало през главата да му се обадя, въпреки че на рождения ден на обща позната се питах ще дойде ли и ми стана малко криво, че го нямаше. После отново се върнах там, където уча и се прибрах в София за миналата нова година. Знаех, че той ще е там и много ме тревожеше този факт, защото мислех, че след онова, което стана лятото, ми е сърдит, не иска да ме вижда и да ме чува и вече си представях как цяла вечер се подминаваме като пътни знаци и тайно се молех да не идва. Не го бях виждала от година и половина.
За мой ужас ми казаха, че ще идва, но по-късно и реших, че най-рационално е да се напия преди идването му, за да го преживея по-лесно. 
Танцувах с моите приятелки, всичко беше супер весело и в един момент просто вдигнах глава и… той стоеше пред мен. Аз замръзнах от ужас, а той вкара най-широката усмивка на света, каза ми „къде си, бееее, Белгия“ и се хвърли да ме прегръща и целува, което меко казано ме шокира и същевременно ми свали огромно бреме. Въпреки това, аз вече до такава степен бях изработила стратегия за поведение, че бях леко резервирана първите няколко часа, но вече нищо не виждах и никой не чувах.
Той все идваше при мен, танцуваше до мен, сядаше при мен и ме питаше как съм, интересуваше се какво правя и как върви ученето ми, разпитва ме много, разказва ми за себе си и за промените покрай работата и неусетно се смеехме и си говорехме все едно не сме се виждали от вчера, но и… все едно никога не сме излизали, все едно почвахме от начало. Тази вечер за първи път от както го познавам, аз почувствах, че сме заедно. Всички си мислеха, че сме гаджета, той заряза тотално приятелите си, с които беше дошъл, аз гледах само в него и тотално игнорирах останалите 56 човека. Той слезе до долния етаж и ме попита искам ли нещо, а аз казах, че имам бутилка вино Хан Крум. Той се върна с бутилка Хан Крум…бяло, нищо, че моето беше червено. Не я намерил и ми купил бутилка.
Отново изкарахме цялата нощ заедно, само двамата в една стая. Говорихме си за какво ли не цяла нощ, прегърнати. Извиних му се за глупостите от онази есен, казах му, че в много от случаите не съм постъпвала правилно, но го разбирам едва сега, а той ми каза, че е хубаво, че му го казвам и го оценява. На сутринта станахме да пием кафе и дори не седяхме един до друг, а всички хора около нас ми казаха, че сме изглеждали като двойка, така сме се гледали, той се смеел на моите шеги, аз съм довършвала неговите. После аз заминах, а част от мен остана там.
Написах му SMS „само искам да ти кажа, че годината ми започна страхотно“, но той ми написа нещо в типичния му шеговит стил, когато комуникацията не е на живо. И аз или спирам, или трябва да му вляза в тона и да зарежа романтичните тъпотии. Писахме си малко във фейсбуук, но нямаше и следа от интелигентното, чаровно и сериозно момче, в което бях влюбена – той ми пишеше някакви простотии и общо взето си говорехме само за поддържане на разговора, така че аз прекратих, той не ми написа нищо, за да започне отново, тоест отговаряше, ако аз му пиша.
Сега отново съм тук, отново го видях на купон за Цветница, отново между нас имаше привличане, танцувахме, гушкахме се, но този път аз казах „Стига“, въпреки че ми беше много трудно. Казах му, че това не може да продължава до безкрай и не ми е приятно вече три години да го виждам през месеци, да си изкарваме страхотно, а после… дупка. До следващият път. А той ми каза: „Трябва да знаеш нещо за мен, че аз връзка от разстояние не поддържам. Какво очакваш в тази ситуация? Не може друго да стане. А щом за теб е проблем, трябва да прецениш – или правиш нещо и после си плащаш цената или не го правиш, за да не ти е кофти след това (бел.ред.на мен и сега ми е кофти, въпреки че нищо не се случи този път). Аз за Нова година не съжалявам и ако се върна назад, пак бих го направил. Вие жените какви сте, защо не се научите да живеете за мига. Сега ме караш да си мисля как да се държа като те видя следващият път, дали да си заповядам да няма нищо, защото аз мога да го направя, ако знам, че ще ти е кофти.“
Най-лошото от всичко е, че е напълно прав. Няма изход в тази ситуация. Но мен ме побърква този прагматизъм – ами да, супер яко ни е, ама какво от това, теб те няма. Тоест, побърква ме, че за него това нищо не означава. Аз не искам признания във вечна любов, нито обещания да ме чака. Но и не мога да съм толкова хладнокръвна, рационална и да си сложа така лесно бариерата. Това не е точна наука, това е привличане и не можеш така да си заповядваш. Или мъжете могат?
Понякога съм убедена, че ме харесва, понякога си казвам, че не му пука за мен и само се забавлява. Но в едно съм сигурна, не е случайно, че толкова пъти съдбата ни среща, ние сме сами в този момент, а тръпката е все така силна.
Той е на 29, знае какво иска, не е малък. Освен това има железни принципи, до колкото го познавам. Но как ме вижда в главата си, мен и нашите странни отношения, нямам представа. Това искам да ми помогнете да разбера, защото изход знам, че няма. Поне не докато не се върна тук окончателно, а не знам дали ще е скоро. Извинявайте, че писмото ми е толкова дълго.
Ужасно ми писна всеки път да преживявам един и същи до болка познат филм, да го мисля седмици наред, да се успокоявам накрая и след време това да се повтаря. Но… как да заповядаш на сърцето си? Иска ми се да го видя през двете седмици, докато съм си тук, но не знам дали е добра идея.
Благодаря ви предварително за коментарите.
