Невъзможна любов…
Здравейте… виждала съм много пъти как хората споделят моменти от живота си с мисълта, че ще получат добър съвет. Най-накрая и аз се реших да направя същото, не знам какво да правя, какво да си мисля и всичко ме обърква, а ето и моята история:
Преди една година срещнах момче, което е от моето училище – притеснителен, срамежлив, чаровен… нещата, които ми направиха впечатление. Внезапно станахме двойка, не взимах нещата на сериозно, поне тогава не знаех какво искам в последствие. Той стана много ревнив, влюби се до уши в мен, непрекъснато го показваше, не можеше без мен.
Един ден ми се случи нещо ужасно и точно в този момент имах най-много нужда от неговата подкрепа, когато разбра какво ми се е случило ме обвини, прие нещата по съвсем друг начин, а единствено исках да чуя думите “аз съм до теб, всичко ще се оправи” и се отдръпнах повече. Сметнах, че не мога да бъда с човек, кoйто не ме разбира и не ме подкрепя точно в този момент и го оставих.
През това време аз много го наранявах. Бяхме 1 месец заедно и 1 месец ме търсеше като обезумял, умоляваше ме за малко любов, а аз бях толкова безразлична, постоянно му говорех, че е дете за мен (на една възраст сме-16 год), че не ме заслужава, че търся съвсем друго и след този месец не ме потърси повече. Започнахме новата учебна година непрекъснато се засичахме по коридорите подминавайки се, псувайки се, беше ад.
Почувствах, че не беше човекът, когото познавах. През цялата тази година той не беше с никое друго момиче, а аз смених доста и виждах, че това го наранява, макар и да го криеше, защото постоянно ми пишеше в skype за новите момчета и говореше глупости…
През това време наистина бях с много момчета и почувствах, че не мога да срещна момчето, което ще ме накара да се влюбя в него, всичките връзки бяха разочарования и точно това ме връщаше към мисълта за това момче.
Когато свърши тази учебна година, нещо ме накара да поговоря с него и да поискам прошка за всичко, убеждавах го, че наистина този път всичко ще бъде различно и че няма да съжалява и след една седмица се видяхме ,говорехме си много по една тема и внезапно вмъкна един въпрос “какво искаш?”. Отговорих му, че искам него и той ми прошепна “аз винаги съм бил твой”.
В този момент почувствах такава топлина, сърцето ми затуптя. Бяхме в нас, легнали на леглото, прегръщах го силно и ми каза “обичам те ,а ти?”. В този момент се разплаках, не чувствах тази обич все още, осъзнах че наистина много съм го наранила. Не преставах да плача от радост, бях толкова щастлива най-накрая ще изпитам това чувство – да бъдеш обичана, след толкова много разочарования.
Вече 3 месеца сме заедно и със всеки изминал ден аз го обичам все повече и повече, не мога без него имам чувството, че е всичко за мен. Естествено продължи да ме ревнува адски много, нямаше ми доверие през тези месеци… смених си номера на телефона, защото се дразни, когато всеки път, като сме заедно ме търсят момчета. Спрях да излизам, давах му отчет за абсолютно всичко.
Знам, че ме обича, но не е същото както преди, различен човек е… по-силен, по-горд, когато се скараме, показва безразличие към мен, аз съм тази, която го търси и плаче пред него непрекъснато, но го разбирам, нормално е след всичко да е станал по-силен не иска да бъде наранен отново нали? Прекрасен човек е, пази си ме толкова много и го обичам до такава степен, че ме боли…
Всичко е прекрасно, показах го на майка си, идва в къщи, но има нещо, за което не спирам да мисля и да плача, защото знам, че нашата любов е невъзможна,з ащото не е българин, а турчин и тази мисъл ме съсипва. През това време, в което сме заедно, не съм се позаинтересувала за друг, никой не може да ми направи някакво особено впечатление, отдадена съм изцяло на него.
Толкова ми е хубаво, искам го завинаги, усещам, че той е човека за мен а колко време ми остава… единствения начин да се разделим, е когато завърша след две години и замина да уча другаде. Не искам да оставам без него, а съм обедена, че мама няма да го приеме никога… Какво да правя, помогнете ми? 
Изгубих любовта на живота си, помогнете ми!
Охх… чудя се как да започна… човекът, с когото бях, беше всичко за мен, по-голям от мен с 2 години и 1 ден… една и съща зодия… еднакви характери, но той винаги ми отстъпваше. По стечение на обстоятелствата той почина. Обичах го много още преди да бъдем заедно (той мен също, но и двамата не си го признавахме от гордост и инат).
Преди няколко дни имах рожден ден, майка му след като почина замина за Италия, в деня на рождения ми ден тя ми звънна да ми честити. Беше жест на голямото уважение от нейна страна, изпълнено с много болка. Да се обади да честити на приятелката на синът си, а на него да не може. И двете плачехме, исках да върна времето назад.
(Миналата годината по същото време ние бяхме решили двамата да си правим рождените дни заедно, но стана една злополука, която на мен ми попречи да правя рожден ден. Той заради това се отказа от собствения си. И не го правехме и двамата. На този трябваше да сме заедно.)
След тази ужасна загуба за мен имах доста тежки моменти… сълзите не спираха да текат от лицето ми… пиех… пуших (съсипвах се тотално, бях отслабнала доста само кожа и кости), но не щеш ли се появи друг, точно когато имах нужда от подкрепа, от ласка, от мила дума… да кажем вече мъж. Да го наречем С. Той е доста по-голям от мен.
Имаме връзка повече от 9 месеца… щастлива съм с него, но мисълта за изгубената ми любов не ме напуска. Да, спрях да плача, спрях да пия и пуша… опитвам се да се взема в ръце, но при положение, че сърцето ми е някъде там при друг… как да постъпя? Мисля, че след изгубената ми любов сърцето ми е само на С.
Освен С преди месец един приятел започна да ми се обяснява в любов, но проблема при него, е че е женен, говори ми че не обича съпругата си, че е с нея само по документи, че няма деца и нищо не му пречи да бъде с мен, да се разведе и да бъде свободен мъж, само ако го пожелая… Аз го отблъсквам постоянно (бях си поставила принципи, които точно това включваха – да нямам взаимоотношения с женени мъже).
Но приликата му с моята изгубена любов е адски голяма. На външен вид си приличат много… и това ме привлича в него… един вид в лицето му аз виждам онази частица и искрица която никога повече няма да видя. И това от една страна е хубаво за мен, хубаво ми е когато ми се обади, когато се видим, но постоянно го отблъсквам.
Виждам, че го наранявам по този начин ,не веднъж ми го е казвал, но аз нямам чувството, че го обичам или по скоро не смея да си позволя да изпитвам тези чувства. Всички ми казват, че си приличат много с моя изгубен любим. Приликата е много голяма. Толкова ми е тежко и оплетечено, че незная как да постъпя. Дано да можете да ми дадете някакъв съвет. Искренно благодарна ще съм ви.