Да действам ли с момиче, което ми е приятел?
Здравейте,
След дълго следене на този сайт, реших и аз да се обърна към вас за съвет/помощ.
Значи става въпрос за едно момиче, с което се познаваме още от училище, бяхме в един клас. Добри приятели сме, но аз вече не съм само с приятелски чувства към нея и реших да мина на по-горно ниво в моите отношения към нея. Преди някъде около месец-два тя се раздели с нейния приятел и аз реших да действам сега, докато светофарът свети зелено.
Общо взето винаги, когато й предложа да излезем някъде, тя се съгласява и си прекарваме чудесно, и със леки намеквания за моите цели от моя страна естествено. Напоследък тя започна да си споделя интимните преживявания с мен и започна да проявява интерес към моите, и започна да ме разпитва. Това сега ме постави във шах и мат.
От една страна ми се иска да действам ,но от друга не искам нещата да не потръгнат и да изгубя приятелството си с нея, понеже е много свястно момиче и аз ценя нашето приятелство. Знаем се отдавна и не е като да се сваляш с момиче, което сега си срещнал.
Но обаче имам опасения, че нещата изредени в абзац 2/3 се случват понеже съм в графата “Добър приятел”, истина ли е или греша?
Как да постъпя, за да видя нейните чувства към мен без да застраша нашето приятелство?
Как да се измъкна от графата “добър приятел”, за да действам спокойно със свалката (ако е нужно)?
Също така сега учим вече в два различни града и прекарваме само 2-3 седмици в един град. Времето ни заедно е сведено до минимум и с тази ситуация аз нямам време да действам спокойно (поне аз си мисля така, понеже подхождам внимателно). И ако нещата не станат сега, искам да я задържа заинтересована към мен поне за известен период от време, докато ме няма. Как да постигна това ако е възможно?
С няколко думи: Хлътнал съм до уши и в тая ситуация не знам какво да правя…
Благодаря предварително за бъдещите отговори/съвети!
Какво е щастието? Има ли пълно щастие?
Какво е щастието? Много хора си задават този въпрос всеки божи ден. Може би не всеки, но аз си го задавам доста често. Повечето хора казват, че пълно щастие няма. Защо? Пълно щастие има, но всеки трябва да открие как сам да го постигне.
Последно време обществото така е наложило, че ако имаш пари, караш мерцедес и къщата ти е голяма, колкото Бъкингамския дворец, ти си щастлив човек. Ми не е точно така. Най-щастливият човек, който съм виждал през живота си, това един пич, който продава картофи на околовръстното, точно на разклона за Бистрица, Житница и т.н.
Всеки божи ден този човек седи там с една невероятна усмивка на лицето си, и играе на 21 с една футболна топка. Честно да кажа той е невероятно добър. Гледали сме го с един приятел като деца с часове как не изпуска топката. Мога и да се лъжа. Може привидно да изглежда щастлив, но преди около месец, реших че ще си купя картофи от него.
Беше като енергийна бомба, която всеки един момент ще избухне. Докато ми продаваше едно кило картофи, човека продължи да си подритва топката. С една усмивка на лицето, която може да те стопли и в най–мразовития ден и да оправи лошото настроение, което е породено в работата, заради гадже, приятели или нещо друго.
Обществото последно време толкова се е зомбирало и всеки гледа да мине другия заради някой друг кирлив лев. На всеки в главата са му – ПАРИ, ПАРИ, ПАРИ.
Какво стана с останалите неща , който карат човек да се чувства пълноценен – любов, приятелство, страхопочитание към родители. Любовта, това неземно чувство, което те кара да правиш такива невероятни неща, пред които Ромео бледнее в очите на Жулиета.
Или истинското приятелство. Както съм се изразявал не веднъж, да имаш такъв човек до себе си, на който ако му се обадиш в 3 през нощта и му кажеш, че си убил човек, да ти каже, че идва при теб за да измислите място за дупката.Толкова са се размили тези понятия.
Малка част от хората вършат това, което обичат и са добри в него. Като се срещна с някой познат, редовен въпрос ми е да го попитам “Учиш ли нещо?”, получавам отговор и следващият веднага е “Защо точно това?”. На 90% отговорите са: “Защото там има много пари” или “Печели се добре”. WTF? Какво стана с мечтите, къде изчезнаха.
До сега не съм чул дете да отговори на въпроса: “Какъв искаш да станеш, като пораснеш” , да каже брокер или мениджър… Малко хора гонят мечтите си, но тези, които го правят, биват потъпкани от роботите на сегашното време. Защо? Защото си различен, защото си непринуден и искаш да изпиташ този блаженствен оргазъм от това да си добър в нещото, което обичаш.
И какво стана. Никой не знае какво е щастието. Какво е? Яде ли се? Пие ли се? (тук алкохолиците да не се обаждат). До изводите които стигнах, какви са? Бъди себе си, бъди това, което искаш да си. Колкото и хора да ти обясняват, не прави това, не прави онова, не ги слушаш. Много е просто. Правиш избора си и не гледаш назад.
Трябва да си като кон с капаци, защото никой друг не може да ти каже, какво е най–добро за ТЕБ. Ти си единствения, в който можеш да ти вслушаш.
Объркана съм – той не отвръща на чувствата ми
С него се познаваме от 8-ми клас и честно казано никога не ми е допадал, но имах съмнения, че той доста ме харесва. Сега 12-ти клас се сближихме последните месеци и започнах да го виждам в друга светлина. Давах му купища еднозначни знаци, но той все не реагираше както очаквах. За Свети Валентин ми взе картичка и роза, после ми даде мартеница, цялата със сърца… но нито веднъж не се опита дори да ме целуне примерно.
Имах трудни моменти тази година и той все беше до мен, но си остана само едно приятелство въпреки всичко, което правех. На няколко пъти му предлагах буквално да има нещо повече и той все казваше, че предпочита да види как ще се развие всичко с времето. Имам усещането, че за тази дистанцираност съм си виновна и аз, защото в началото му споделих, че не мисля, че искам връзка, когато вероятно отиваме да учим висше на различни континенти.
По-късно се оказа, че вярно съм предполагала – той отива в Щатите, аз в UK. В крайна сметка се уморих от всичките романтични жестове и колебания, защото се чувствах вързана за него и длъжна да поддържам нещо, което не съществува. През цялото време не знаех какви сме си и това честно казано ме побъркваше.
Казах му направо, че не може да продължава така, че не го харесвам така вече, и до определена степен се надявах това поне малко да го амбицира, но при всички положения исках да не оставаме така в пълен застой. Уж се разбрахме нормално и приятелски, той каза, че това е очаквал и че ме разбира, но вече почти не си говорим. Преди всеки ден с часове по Skype, в училище, нон-стоп говорехме.
Сега завършихме и отиваме заедно на бала както си се бяхме уговорили преди. И нямам идея как да се държа. Въпросът ми е горе-долу следният: защо той се държа така? Хем романтични жестове, хем никаква физическа близост? Месеци наред ме държа на нокти, а имам чувството, че и аз не се държах по-добре. Ако някой може да ме просветли какво горе-долу е ставало в главата му ще ми е по-лесно да разбера…